Много живот, спомени и обич са вложени тук и те са бензинът, горивото, идиотщината или както щеш го наречи; парижкият дъжд, мадридското слънце, снегът от високите Алпи, димът от пушки в Тирол, блясъкът на светлината по Гълфстрийма, избухването на бомби или избухването на взривените рибни пасажи — това е бензинът, горивото и идиотщината; това трябваше да му отговоря, помислих си, но го оставих неизказано.

Ловецът, изглежда, беше подушил мислите ми — дългите години из лесовете го бяха направили телепат, — защото присви очи и запредъвка моите размишления.

После се приближи и направи нещо неочаквано. Протегна ръка и… докосна… моята Машина.

Положи длан върху нея и я задържа, сякаш за да почувства дали има живот, и одобри това, което усещаше под дланта си. Остана така дълго време.

После се обърна и без дума да каже, без да ме погледне, се върна в бара и седна да пие сам, с гръб към вратата.

Не исках да нарушавам тишината. Струваше ми се, че сега е подходящият момент да тръгна, да опитам.

Качих се на камиона и запалих мотора.

Каква скорост ли? Какво гориво? — помислих си. И подкарах.

Следвах пътя, без да се оглеждам ни наляво, ни надясно. Карах около час, отначало в една посока, после в друга, отвреме-навреме затварях очи за цели секунди, рискувайки да изляза от пътя, да се блъсна някъде и да се разбия.

И в един миг, около пладне, когато слънцето се бе скрило зад облаците, внезапно усетих, че всичко е точно така, както трябва да бъде.

Погледнах нагоре към хълма и едва не извиках.

Гробът го нямаше.

Тъкмо се спусках в малка падинка и видях по пътя пред мен да крачи бавно стар мъж в дебел пуловер.

Намалих хода на камиона за сафари и като се изравнихме, запълзях успоредно с него. Видях, че носи очила със стоманени рамки. Доста време се движехме заедно, сякаш без да се забелязваме. Накрая го повиках по име.