Той се поколеба, после продължи.

Настигнах го и пак повиках:

— Папа.

Той спря и зачака.

Спрях колата и останах на предната седалка.

— Папа — казах.

Той се приближи и застана до вратата.

— Познавам ли ви?

— Не. Но аз ви познавам.

Той ме погледна в очите, изучи лицето и устата ми.

— Да, изглежда, че ме познавате.

— Видях ви на шосето. Мисля, че сме в една посока. Не искате ли да се качите?

— По това време на деня е приятно да се повърви — каза той. — Благодаря.

— Нека да ви кажа къде отивам — казах аз.

Бе понечил да тръгне, но спря и без да ме погледне, попита:

— Къде?

— На дълъг път — отвърнах.

— Така, както го казахте, изглежда, наистина е дълъг. Не можете ли да го скъсите?

— Не. Пътят е дълъг — рекох аз. — Около две хиляди и шестстотин дни, плюс-минус някой и друг ден и половин следобед.

Той се върна и надникна в колата.

— Толкова далече ли отивате?

— Толкова.

— И в каква посока? Напред?

— Вие не искате ли напред?

Той погледна към небето.

— Не зная. Не съм сигурен.

— Не е напред — казах аз. — А назад.

Очите му леко промениха цвета си. Някаква мигновена, едва доловима промяна като на човек, който през облачен ден излиза от сянката на дърво в слънчева светлина.

— Назад, значи…

— Някъде между две и три хиляди дни, разделяш на две половин ден, прибавяш или изваждаш един час, вземаш иди даваш назаем една минута, за секундата ще се попазарим — казах аз.

— Бива си ви в езика — рече той.

— Налага се — отвърнах.

— Ама за писател хич ви няма — каза той. — Не знам досега писател да го е бивало и в приказката.

— Туй ми е спънката.

— Назад? — Той претегли думата.

— Обръщам колата — казах аз. — И тръгвам назад по пътя.

— Не с мили, а с дни?

— Не с мили, а с дни.