— Такава кола ли е това?

— Така е построена.

— Значи сте изобретател?

— Читател, който случайно изобретява.

— Ако тая ваша кола работи така — това вече е кола!

— На вашите услуги — казах аз.

— И като стигнете там, дето отивате — каза старецът, като сложи ръка на вратата и се облегна неволно, но забелязвайки какво е направил, отдръпна ръка, изправи се в цял ръст и продължи: — Къде ще бъдете?

— На 10 януари 1954 година.

— Хм, голяма дата — каза той.

— Беше и е. А може да стане и още по-голяма.

Без да помръдне, очите му направиха още една стъпка навън от сянката, към по-пълната светлина.

— И къде ще бъдете на този ден?

— В Африка — отвърнах.

Той мълчеше. Устните му не потрепнаха. Очите му не се промениха.

— Недалеч от Найроби — добавих.

Той бавно кимна.

— Африка, недалеч от Найроби.

Аз чаках.

— И като стигнем там, ако отидем? — попита той.

— Там ще ви оставя.

— И после?

— Ще си останете там.

— И после?

— Това е всичко.

— Това е всичко?

— Завинаги — казах аз.

Старецът въздъхна, пое си въздух и прокара ръка по ръба на вратата.

— Тази кола — каза той — някъде по пътя в самолет ли се превръща?

— Не знам — отвърнах.

— Някъде по пътя вие в мой пилот ли ще се превърнете?

— Би могло. Никога досега не съм правил това.

— Но искате да опитате?

Кимнах.

— Защо? — попита той, наведе се и впи очи в лицето ми с ужасно напрегнат, пълен с тиха ярост поглед. — Защо?

Старче, помислих си аз. Не мога да ти кажа защо. Не ме питай.

Той се отдръпна, усещайки, че е стигнал твърде далеч.

— Това не съм го казвал — рече той.

— Не сте го казвали — отвърнах.

— И като насочите самолета за принудително кацане — каза той, — този път малко по-различно ли ще приземите?

— Да, по-различно.

— Малко по-рязко?