— Аз съм стар глупак. Никога не трябваше да идвам. Ти си толкова красива.

— Ще се видим с Леонард довечера.

— Мълчи!

— Ще отлетим за Париж утре сутринта.

— Чу какво казах!

— А после за Стокхолм — усмихна му се сладко и го погали по брадичката. — дебелото ми мъжле.

Той се възбуди. Лицето му пребледня. Разбра какво ставаше. Старият гняв, отвращението и омразата в него изпращаха слаби импулси от помисли. Чувствителната телепатическата мрежа в главата й долавяше импулса на смъртта. Марионетката. Невидимите връзки. Тялото й беше на негово разположение.

— Дебело, странно мъжле, което някога беше толкова привлекателно.

— Недей! — каза той.

— И старо, докато аз съм само на тридесет и една. О, Джордж, ти беше сляп, работейки години за да имам време да се влюбя отново. Не мислиш ли, че Леонард е мил?

Той вдигна оръжието сляпо.

— Кети.

— Главата му е като най-чисто злато… — прошепна тя.

— Недей, Кети! — извика той.

— Къдриците му са черни като гарван… Ръцете му са като златни гривни, инкрустирани с берил.

Как може да говори така! Това бяха негови мисли. Как може тя да ги произнася?

— Кети, не ме карай да го направя!

— Страните му са като леха с ароматни подправки — промърмори тя със затворени очи, разхождайки се леко из стаята. — Коремът му е като слонова кост, обсипана със сапфири. Краката му са като мраморни колони.

— Кети! — извика той.

— Устата му е най-сладката…

Изстрел.

— Това е моят любим…

Друг изстрел.

Тя падна.

— Кети, Кети, Кети!

Още четири куршума се забиха в тялото й.

Тя лежеше потръпвайки. Безчувствената й уста широко се отваряше и някой лудо изкривен механизъм я караше да повтаря: „Любим, любим, любим, любим…“.

Джордж Хил припадна.

Събуди се със студена кърпа на челото.