На пръсти побърза да напусне гората.

Както тогава Севергин се спря и се наведе пред стръкчето сафар. Кой знае защо, му се стори, че най-важно сега е да разгледа тревичката.

Стъбълцето приличаше на ръждив тел, косо втикнат в замръзналата почва. Севергин знаеше, че е по-здраво от стоманен тел и не може да бъде стъпкано като жълъда. Но сафарът също чакаше часа на своето пробуждане, както и жълъда. В тази разредена, бедна на кислород и топлина атмосфера за него също щеше да има пролет. Той не гаснеше, а живееше отлично в средата, смъртоносна за всичко земно, което не е защитено от скафандър или от стените на парник.

С това също трябваше да се примири.

Внезапно от стъбълцето на сафара се плъзна втора сянка, тънка като кука за плетене. Изгряваше Фобос.

Севергин се изправи. Край него се простираше ярко осветена равнина. Тесните удвоени сенки се стелеха като черен клинопис. Посребрен от луните, човекът се извисяваше като същински паметник над тъмните писмена.

Въпреки всичко край него имаше живот. Колко пъти, когато се бе взирал в очертаното поле на микроскопа, се беше възхищавал от издръжливостта на живота! Често предметното стъкло приличаше на бойно поле, така плътно беше осеяно с труповете на бактерии, убити от отровите, от ултравиолетовите лъчи или от радиацията. Нито помен от движение, също като сега. Но това беше измама. Един организъм от милионите, един от милиардите се оказваше цял и невредим и даваше начало на нова мутационна раса. Онова неизвестно нещо, което го отличаваше от всички, тържествуваше победно над обстоятелствата и завоюваше за живота нова сфера, там, където на пръв поглед няма и най-малката възможност.

Така е било винаги. Зародилият се във водата земен живот завладява сушата, издига се във въздуха, спуска се в най-големите дълбочини.