— Нейтрид оверсан! Какво пък е и това?!

Тази толкова искрена уплаха ми вля решителност.

— Къш! — казах аз тихо, но веднага се поправих. — Изчезни!

— Слушайте, не бъдете мистик! — последва сърдит отговор. — Вие какво, не сте ли виждали крадци?

— Стига — твърдо казах аз. — Седнете, господин призрак, да си поприказваме.

— Но моля ви се, аз…

— Не лъжете. Оверсан, нейтрид… Крадците не говорят по този начин.

— Вярно — непознатият като че ли се усмихна. — Допуснат е пробив, струва ми се, че така се казва това? Ще се наложи да се обяснят някои работи…

Той седна.

— Запалете светлината.

Бързо натиснах копчето.

Н-да… Пред мен, спокойно скръстил ръце, седеше млад човек в доста странен черен комбинезон, чийто широк колан отпред беше обсипан с копчета, разноцветни сегменти на превключватели и други вече съвсем непознати атрибути на портативен пулт. Още по-забележително беше лицето на непознатия. На пръв поглед — нищо особено, човек като човек, но умните му, прекрасни с откритостта си очи блестяха сякаш отвътре. При това трудно беше да се каже кой кого разглежда с по-голям интерес: аз — него или той — мен.

— Разбрах — каза той внезапно. — Не сте заспали, защото сте болен.

Гласът му сега звучеше меко, от него изчезнаха изкуствените груби нотки, но стана по-ясен акцентът, макар че бях готов да се закълна, а и някои негови изрази потвърждаваха увереността ми, че пред мен стои мой съотечественик.

Или пък се опитва да се представи за такъв…

Впечатлението се раздвояваше. Озареното от вътрешна духовна светлина лице на чужденеца, чудесните умни очи, които не лъжеха, не умееха да лъжат, всичко това предизвикваше доверие. Но останалото! Преправеният глас. Глупавата роля, която непознатият се опита да изиграе… Мен, най-обикновения човек, той разглежда, като че ли вижда за пръв път хора — как да разбирам това?!