Сянката, която се движеше с нея, не падаше в естествената посока! А очите й проблясваха не тогава, когато върху тях падаше светлината… Срещу мен летеше призрак!
Сърцето ми удари като църковна камбана. Изгубих гласа си, не исках и не можех да извикам, а само стиснах с всичка сила очи, като очаквах, че всеки момент ще ме докосне, ще ме прониже духът, който се преструва на човек.
Нищо не се случи, даже въздухът не се раздвижи. Когато отворих очи като след припадък, нямаше никаква девойка. Имаше нещо друго: точно пред леглото ми, с гръб към мен се издигаше тъмна мъжка фигура, напрегнатото движение на раменете показваше, че ръцете съсредоточено извършваха някаква работа.
Сянката на фигурата падаше според всички закони на оптиката.
Такава смяна на виденията е логична за сънищата, но не и за действителността, тъй като само в съня са възможни превръщанията в произволни неща. Обаче романите, където се твърди, че човек не може да разграничи кошмара от бодърствуването, лъжат. Ние прекрасно разделяме двете състояние, но сега в разгорещения ми ум всичко се смеси, не знаех на какво да вярвам, защото при грипа е напълно възможно и бълнуване. Колкото и да е странно, тази мисъл ме успокои и деловата поза на поредния призрак веднага ми подсказа единствено вярното за момента движение. Протегнах ръка към лампата, но не улучих и на пода със силен трясък падна чашата.
Ефектът беше потресаващ. Фигурата в черно подскочи като подплашен от изстрел елен, бързо обърна към мен бялото петно на лицето си и изруга от все сърце: