— Е, както искате… Трябва ли ви още нещо?

— Не, благодаря за напитката, не ми трябва нищо повече.

Мартин нямаше друг повод да се забави, но продължи да седи в креслото. Видът му беше много смутен, с нещо напомняше неловък търговец, даже косата му беше щръкнала повече от нормално, а ръцете му постоянно пълзяха по коленете. Кръглите очи не ме гледаха пряко и мигаха.

— Не се тревожете, всичко ще се оправи — казах аз. — Голяма работа, грип!

— Не, не, аз не за това… Сега, разбирате ли, е пълнолуние…

— Да? И какво?

— Най-неспокойното време… Вие пак ще ми се смеете, но…

— А-а! Призракът. Достатъчно, Мартин, нищо няма да ми се случи.

— Да, да… Но, знаете ли, за всеки случай… На вас ви е все едно, нали? А на мен ми е някак по-спокойно така…

— Благодаря, Мартин, само че защо трябва да се премествам? И вас ще притесня и за мен ще е неудобно. Да оставим това.

— Не, не, вие не ме разбрахте! Разбира се, най-добре би било да се преместите, но, както виждам, науката все пак възпитава прекомерна гордост… Ама не говорим за това! Но… Нали няма да се разсърдите, ако закача над вас… Все пак той може да се изплаши.

С тези думи някъде дълбоко от дрехите си Мартин измъкна изящно костено разпятие.

Аз едва не се разсмях. Исках да кажа, че разпятието сигурно вече е висяло тук, но никак не е помогнало (и как би могло?), но в очите на Мартин се четеше такава молба, грижата му за мен беше толкова трогателна, че аз бързо кимнах.

— Това е чудесно, прекрасно — зарадва се Мартин. — Така и на душата ми ще е по-спокойно… Имате право да отричате всичко, но опита на бащите ни, уверявам ви, все пак струва нещо… Та аз мога да ви бъда баща!

— Каквото не може да се отрече, не може — казах аз (вече не ми се искаше да споря). — Лека нощ.

— Минутка — Мартин се наведе да закачи разпятието и над мен се разклати коремчето му. — Ето… Лека нощ, лека нощ!