Къде ти там, аз, плебея… Като се наместих по-удобно, продължавах да разглеждам очертанията на лунната светлина и сенките. Всичко, определено всичко способствуваше за халюцинации и това ми беше даже интересно, защото досега никога не съм имал халюцинации. Не че толкова жадувах да ги позная, но защо ли пък не? Грипът съвсем не беше притъпил изследователското ми любопитство, обстоятелствата благоприятствуваха, здравият разум беше отслабил нормалната си хватка и с една дума аз чаках неизвестно какво в такова вяло и безсилно състояние на болест, когато човек е еднакво способен да поглади както котка, така и мъркаща тигрица.

И дочаках. Девойката се появи в полегатото сияние, появи се изведнъж, без каквито и да било промеждутъчни стадии на материализация. Но ако това беше призрак, той беше съвсем необикновен. Никаква мистична полупрозрачност, никакви мъглисти наметала и горящи очи; изразът на девойката беше съсредоточен като на гимнастичка преди излизането на уредите; стройната й, физически съвсем реална фигура беше стегната в бански костюм в преливащи се цветове, който би хвърлил в смут всеки автор на готически романи.

Лекото нетърпеливо пристъпване от крак на крак още по-релефно показваше гъвкавото движение на мускулите на моята гостенка. Никога не съм мислил, че халюцинацията може да се яви в толкова прелестен образ! Без да се съмнявам ни най-малко в произхода му, аз все пак притиснах клепачите на очите си заради чистотата на опита. Но, уви, треската от грипа беше изтрила напълно от паметта ми кое точно трябваше да се раздвои — видението или реалните предмети. И още нещо, което беше вече съвсем непростимо, аз се престарах с натискането и за момент съвсем ослепях.