— Ах, ти, скапан кучи сине! Трябва да има и нещо друго!

— Ако го измислиш, кажи ми. Ще отида горе да говоря с Джуна. Междувременно изпрати съобщението.

Берсеркерът отново стартира маневриращите си дюзи. Колко близо е прекалено близото, щом си бил бдителен? Продължаваше да регулира посоката си. Трябваше да го свърши съвсем точно. Колкото повече приближаваха целта, от процесора му продължаваха да идват нови заповеди. Никога не бе изпадал в такова положение. Но пък това беше и стара програма, незадействана никога преди. Да му заповядат да извади оръдията си, но да му забранят да ги използва… само заради слаба електрическа активност.

— … вероятно е дошъл за малкото си приятелче — завърши Уейд.

— Берсеркерите нямат приятелчета — отвърна Джуна.

— Знам. Просто съм циничен. Откри ли нещо ново?

— Сканирах по различни начини, за да открия степента на повредата. Смятам, че около половината от паметта му е разрушена.

— Тогава никога няма да можеш да измъкнеш от него кой знае какво.

— Може би да, може би не — и тя подсмръкна.

Уейд се обърна към нея и видя, че очите й са влажни.

— Джуна…

— Съжалявам, дявол да го вземе. Не ми е присъщо. Но да си толкова близо до нещо подобно и да те разпердушини идиотска машина убиец точно преди да откриеш отговора. Просто не е честно! Имаш ли салфетка?

— Да. Секунда.

Интеркомът звънна, докато той ровеше в стенната аптечка.

— Прекъсване на предаването ни — заяви Дорфи. Последва пауза, а после се обади непознат глас:

— Здравей. Ти ли капитанът на този кораб?

— Да, аз съм — отвърна Уейд. — А ти берсеркер ли си?

— Можеш да ме наричаш така.

— Какво искаш?

— Ти какво правиш?

— Извършвам полет до Корлано. Какво искаш?