Звънна интеркомът. Дорфи.

— Часът ни изтече. Той пак иска да говори с теб — каза той. — Уейд, насочва към нас още оръдия.

— Прехвърли ми го — отзова се Уейд. Помълча малко, после добави: — Ало?

— Капитан Келман, часът изтече — прозвуча вече познатият глас. — Кажете решението си.

— Още не сме го взели — отговори той. — На различно мнение сме по въпроса. Трябва ни още време, за да го обсъдим.

— Колко още?

— Не знам. Поне няколко часа.

— Много добре. През следващите три часа ще се свързвам с вас на всеки час. Ако за това време не стигнете до решение, ще трябва да преразгледам предложението си да ви категоризирам като полезен живот.

— Ще бързаме — каза Уейд.

— Ще ви се обадя след час.

— Уейд — обади се Дорфи след края на предаването, — всички тези нови оръдия са насочени право към нас. Мисля, че се готви да ни превърне в прах, ако не му дадем каквото иска.

— Не съм съгласен — възрази Уейд. — Но така или иначе сега имаме малко време.

— За какво? Няколко часа нищо няма да променят.

— Скоро ще разбереш — каза Уейд. — Как е Макфарланд?

— Добре е.

— Хубаво.

Прекъсна връзката.

— По дяволите! — възкликна след това.

Искаше му се да пийне нещо, но не биваше да прекъсва потока на мислите си. Беше се приближил до нещо. Върна се при Джуна и командното табло.

— Как върви? — попита той.

— Всичко си е на мястото и сега го пускам — отговори тя.

— Кога ще разбереш дали работи?

— Трудно е да се каже.

Той отново завъртя копчето на гласовия модулатор.

— Куибийски-куибийски-кел — каза онова. — Куибийски-куибийски-кел, макс куибийски. Куибийски-куибийски-кел.