— Нямам доверие на чуждоземните творения! — сопна се той.

Тя отметна назад побелялата си коса.

— Виж какво, знам как си загубил пълномощията си — като си взел на кораба си една хитро замаскирана като спасителна лодка берсеркерска бомба. Може би и всеки друг би го направил. Мислел си, че спасяваш живот.

— Не играх по правилата и това доведе до човешки жертви. Бях предупреден, но въпреки това го направих. Това ми напомня…

— Тук не е военна зона — прекъсна го тя — и това нещо не може да ни навреди.

— Тогава по-бързо се оправяй с него!

Тя затвори една верига и седна пред командно табло.

— Може да отнеме доста време — отбеляза Джуна.

— Искаш ли кафе?

— Би било чудесно.

Кафето в чашката й беше изстинало и той донесе друго. Тя работеше последователно, опитваше различни начини. Отговор нямаше. Накрая въздъхна, облегна се назад и вдигна чашата.

— Много е повреден, така ли? — обади се той.

Тя кимна.

— Страхувам се, че е така, но се надявах все пак да мога да измъкна нещо от него — някакъв ключ към загадката, каквото и да е.

Тя отпи от кафето.

— Ключ? — попита той. — Какъв ключ?

— За да си отговорим какво представлява и откъде идва. Невероятно старо е. Всяка информация, която би могла да се запази в него, би била археологическа находка.

— Съжалявам — каза той. — Бих искал да беше открила нещо.

Тя завъртя стола си и погледна в чашката си. Той пръв забеляза движението.

— Джуна! Екранът!

Тя се обърна и разля кафе в скута си.

— По дяволите!

По екрана се нижеха ред след ред неразбираеми символи.

— Какво е това? — попита той.

— Не знам — отговори тя.

Наведе се напред и забрави за него.

Той беше стоял така, облегнат на перилата, около час — взираше се, беше очарован от конфигурациите на екрана, от движението на дългите й пръсти, които изпробваха неуспешни комбинации по клавиатурата. След това забеляза нещо, което тя бе пропуснала, тъй като цялото й внимание бе погълнато от символите.