Малка предупредителна светлина гореше вляво на командното табло. Той нямаше представа от колко време свети.

Пристъпи напред. Индикатор за гласова модулация. Нещото се опитваше да осъществи контакт на повече от едно равнище.

— Да опитаме с това — предложи той.

Наведе се напред и завъртя ключа под светлинката.

— Какво?

Безполов глас се разнесе от говорителя с прищракване и ръмжене. Езикът очевидно беше екзотичен.

— Божичко! — извика той. — Това е!

— Какво? — Тя се извърна и впери поглед в него. — Разбираш ли този език?

Той поклати глава.

— Не го разбирам, но мисля, че го разпознавам.

— Какво? — повтори тя.

— Трябва да се уверя. Ще ми трябва друго командно табло, за да проверя — каза той. — Отивам в съседното помещение. Ще се върна веднага щом разбера нещо.

— Добре де, какво мислиш, че е?

— Смятам, че нарушаваме много по-строг закон, отколкото статута за контрабандата.

— Какво?

— «Притежаване и експериментиране с мозък на берсеркер».

— Грешиш.

— Ще видим.

Тя го гледаше как излиза. Загриза нокътя на палеца си — нещо, което не беше правила от години. Ако той беше прав, това трябваше да се затвори, да се запечата и предаде на военните. От друга страна, тя все пак не вярваше, че е прав.

Протегна ръка и изключи разсейващия я глас. Трябваше да бърза, да опита нещо друго, да направи пробив, преди той да се върне. Изглеждаше й прекалено сигурен в себе си. Чувстваше, че ще се върне с нещо убедително, дори да не е вярно.

И тогава тя инструктира корабния компютър да научи пленения мозък да говори на солариански. После си донесе нова чаша кафе и я изпи.