След минута той се втурна вътре. Носеше тъмен опърпан костюм, предницата на ризата му беше мръсна. Косата му беше разрошена, на челото му имаше цицина. Той вдигна трепереща ръка.

— Имаш ли малко? — попита.

— Да, ето.

Подадох му бутилката, която вече бях отворил, и той пи продължително, после бавно седна на стола до малката масичка. Отидох да затворя вратата, след това седнах срещу него с кафето си. Дадох му минута, за да изпие още няколко глътки и да си събере мислите.

— Не мога дори да си улуча вената — и той надигна бутилката за последен път.

После я остави, прокара пръсти през косата си, потърка очи и впери в мен зъл поглед.

— Мога да ти дам адресите на трима, които тъкмо се преместиха в града. Какво ще ми платиш?

— Още една бутилка — казах аз.

— За трима? По дяволите! Можех да ти предам сведенията едно по едно и…

— Всъщност такива като тебе не ми трябват особено — прекъснах го аз. — Просто снабдявам другите с каквото им трябва, за да се грижат за себе си. И все пак нямам нищо против да разполагам с такава информация…

— Трябват ми шест бутилки.

Поклатих глава.

— Лио, ще получиш толкова и знаеш ли какво ще стане? Няма да успееш да си тръгнеш и…

— Искам шест бутилки.

— Няма да ти ги дам.

Той разтри слепоочията си.

— Добре — каза тогава. — Да предположим, че имам сведение, което те засяга лично. Едно наистина важно сведение.

— Колко важно?

— На живот и смърт.

— Хайде, Лио. Познаваш ме, но не чак дотам. Няма много неща на този свят или на който и да е друг…

Той изрече името.

— Какво?

Повтори го, но стомахът ми вече се свиваше.

— Шест бутилки — каза той.

— Добре. Какво знаеш?

Той погледна към хладилника. Станах и отидох там. Извадих ги и пъхнах всяка в отделен плик. След това ги сложих всичките в по-голям кафяв плик. Донесох му го и го сложих на пода до стола му. Той дори не погледна надолу. Само поклати глава.