— Ако ще си загубя връзката, искам това да стане точно така — заяви той.

Кимнах.

— Кажи ми сега.

— Човекът е дошъл в града преди две — три седмици — разказваше той. — Душил е наоколо. Намерил те е. И тази вечер ще действа. Ще те удари.

— Къде е?

— Точно сега ли? Не знам. Обаче идва. Свика събрание. Призова всички във «Вси светии» отвъд реката. Каза ни, че ще те отвлече, и то без заплаха за нас, че ще стане на негова територия. Каза на всички да се заловят за работа, за да си постоянно зает.

Той хвърли поглед към малкото зарешетено прозорче високо на задната стена. И после каза:

— По-добре да си вървя.

Станах и го изпратих. Видях го как залиташе в мъглата.

Това като нищо можеше да е и неговата нощ. Кръвохолик. Малък процент от тях тръгват по този път. Една шия никога не им стига. След като станат такива, вече не могат да летят направо и започват да се събуждат в погрешни ковчези. И някоя сутрин просто не успяват да се върнат в леглото си навреме. Мислено видях Лио проснат изсушен на пейка в парка с кафяв плик до гърдите, притиснат в костеливите му пръсти, и струяща върху му дневна светлина.

Заключих вратата и се върнах в магазина. Светът отвън е студен.

— … рога от бик за малочо — чух да казва Вик. — Точно така. Пак заповядайте. Довиждане.

Продължих към предната врата. Заключих я и угасих лампите. Закачих надписа «Затворено» на стъклото.

— Какво има? — попита Вик.

— Изключи телефона.

Той го изключи.

— Помниш ли, че ти разказвах за доброто старо време? — попитах го аз.

— Тогава, когато си окошарил съперника си ли?

— Аха. И преди това.

— Когато той те бил окошарил?

— Аха. Знаеш ли, тези дни един от нас ще победи — окончателно.