— Накъде биеш?

— Той отново е на свобода и мисля, че е много силен. Можеш вече да си тръгваш, ако искаш.

— Шегуваш ли се? Ти си ме тренирал. Този път аз ще го посрещна.

Поклатих глава.

— Не си готов. Но ако нещо ми се случи… Ако загубя… работата ще остане за теб, ако я искаш.

— Казах ти го много отдавна, когато дойдох да работя при теб…

— Знам. Но не си завършил чиракуването си. Той идва по-рано, отколкото очаквах. Трябва да ти дам възможност да се оттеглиш.

— Да, ама няма.

— Добре, предупредих те. Иди да изключиш кафеварката и да угасиш светлината отзад, докато свърша с книгата.

Стаята сякаш стана малко по-светла, след като той излезе, и аз вдигнах поглед. Разсеяна лунна светлина през плътна стена от мъгла сега притискаше прозорците. Само преди миг я нямаше.

Преброих оборота и прибрах парите в чантата. Извадих лентата.

На вратата заблъскаха точно когато Вик се върна. И двамата погледнахме нататък.

Много млада жена с развяна от вятъра дълга руса коса. Носеше светло палто и все поглеждаше назад през рамо, докато удряше по стъклото на вратата.

— Спешно е! — извика тя. — Виждам, че сте вътре! Моля ви!

И двамата отидохме до вратата. Отключих и отворих.

— Какво има? — попитах.

Тя ме погледна. Не се и опита да влезе. После отмести поглед към Вик и слабо се усмихна. Очите й бяха зелени, зъбите й — идеални.

— Вие сте собственикът — отбеляза тя.

— Аз съм…

— А този…?

— Моят помощник, Вик.

— Не знаехме, че имате помощник.

— О! — казах аз. — А вие сте…?

— Негов асистент — отговори тя.

— Предайте ми посланието му.

— Мога да направя нещо по-добро — отвърна тя. — Тук съм, за да ви заведа при него.

Усмивката беше вече по-широка, но очите й бяха потвърди, отколкото ми се бе сторило отначало. Но трябваше да опитам.