— Не бива да му служите.

Тя внезапно зарида.

— Вие не разбирате. Нямам избор. Не знаете от какво ме спаси. Задължена съм му.

— Той ще си получи всичко, дори в повече. Можете да го напуснете.

— Както ви казах, нямам избор.

— Не, имате. Можете да зарежете работата веднага.

— Как?

Протегнах ръка и тя я погледна.

— Подайте ми ръка — предложих аз.

Тя продължаваше да гледа втренчено. После почти срамежливо вдигна своята. Бавно посегна към дланта ми… След това се разсмя и отдръпна ръка.

— Едва не ме хванахте натясно. Хипноза, нали?

— Не — отговорих аз.

— Е, няма да ме излъжете втори път.

Обърна се и замахна с лявата си ръка. Мъглата се разтвори и образува блещукащ тунел.

— Той ви чака в другия край.

— Тогава може да почака още малко — казах аз. — Вик, остани тук.

Обърнах се и тръгнах през магазина. Спрях пред стъклената кутия високо горе на стената. За момент само го гледах. Виждах го толкова ясно, блестящ в тъмнината. И вдигнах малкия метален чук, който висеше на верига зад него, и ударих.

Стъклото се пръсна. Ударих още два пъти и парчетата продължиха да падат на пода. Пуснах чука. Той отскочи няколко пъти от стената.

Тогава внимателно бръкнах вътре и хванах ефеса. Познатото ужасно чувство потече през мен. Колко време мина от тогава?…

Извадих го от кутията и го подържах пред себе си, някогашната ми сила се възвръщаше, изпълваше ме отново. Бях смятал, че последният път ще е наистина последен, но тези неща някак успяват да се проточват.

Когато се върнах пред вратата на магазина, очите на дамата се разшириха и тя направи крачка назад.

— Добре, госпожице — казах аз. — Водете.

— Името й е Сабрина — обади се Вик.

— Така ли? Какво друго научи?