— Ще бъдем пренесени в гробището на «Вси светии» отвъд реката.

Тя се усмихна, после се обърна към тунела. Влезе в него и аз я последвах.

Сякаш се возех на една от онези широки транспортни ленти, дето ги има на някои летища. Можех да схвана, че всяка крачка, която правех, ме отнася много по-надалече, отколкото би трябвало. Сабрина вървеше решително, без да се обръща. Чух Вик да кашля зад мене. Звукът беше много приглушен сред блещукащите, сякаш пластмасови стени.

В края на тунела цареше мрак, а сред него, още по-мрачна, чакаше фигура.

На мястото, където тя се появи, нямаше мъгла — само ясна лунна светлина, идваща от звездно поле, достатъчно силна, за да накара надгробните камъни да хвърлят сенки. Една от тях падна между нас — дълга ивица мрак, разделящ светлото петно, в което стояхме.

Не беше се променил толкова, колкото май се бях променил аз. Все още беше по-висок, по-мършав и по-красив. Посочи на Сабрина да застане вдясно от него. Аз също отпратих Вик встрани. Щом се усмихна, зъбите му блеснаха и той вдигна меча си — толкова черен, че беше почти невидим сред бледия, очертаващ го оранжев ореол — и ме поздрави небрежно с него. Отвърнах на поздрава му.

— Не бях сигурен, че ще дойдеш — каза той.

Свих рамене.

— Всяко място е достатъчно добро — отговорих аз.

— Правя ти същото предложение, каквото ти направих преди — заяви той — най-доброто, на което можеш да се надяваш.

— Никога — отвърнах аз.

Той въздъхна.

— Инат си.

— А ти си упорит.

— Ако това е добродетел, съжалявам. Но е така.

— Къде намери Сабрина?

— На бунището. Тя има истински талант. Учи се бързо. Виждам, че и ти имаш ученик. Знаеш ли какво значи това?

— Да, стареем — твърде сме стари за този вид глупости.

— Можеш да се оттеглиш, братко.

— Както и ти.

Той се изсмя.

— И бихме могли да се заклатушкаме, хванати под ръка, към онази специална Валхала, запазена за такива като нас.