— Видях — процеди той с кисела физиономия.

Грант се ухили и цитира:

— „Брет Д’Аршан, един от най-достойните граждани на Сан Франциско, както и един от най-желаните ергени.“

— Както вече казах, не съм готов.

— Но направо влуди младите дами — подразни го Грант, — като построи оная дивотия на улица Фолсъм само за себе си…

Брет светна.

— Онази „дивотия“ е връх на добрия вкус и на изискаността.

Грант, смеейки се, последва иконома на Пол, Барт, в къщата. Пол ги посрещна в трапезарията. На дългата маса можеха да се поберат сигурно петдесет човека, но тримата мъже се скупчиха в единия й край и се заеха да пият кафе, да се подкрепят с омлети и картофени палачинки и да обсъждат дали да подпишат няколко нови договора с корабната компания, или да оставят това за по-късно. Брет беше за отлагане на сделките и скоро и останалите го подкрепиха. Тримата не бяха натрупали богатството си без известен риск. В момента Брет се чувстваше леко притеснен финансово. „Дивотията“, както се беше изразил Грант, се беше оказала твърде скъпо капиталовложение, което го бе натоварило.

Брет бутна настрана чинията си, облегна се назад и попита с безразличен тон:

— А къде са гостите ти?

Пол пое нова чаша кафе от прислужницата.

— Навън са, яздят. Сторм искаше да види океана и баща й реши да я заведе. Утре той си тръгва.

— Казваш, че е собственик на ранчо? — попита Брет.

— Да, на първо място тексаски собственик на ранчо!

Брет се изненада. Беше чувал какво ли не за онази безстрашна девойка. И все пак беше разочарован. Искаше му се да види Сторм в друга светлина.

— Марси ще намине днес следобед, Пол — вметна Грант. — Май трябва да ти кажа.

— Хубаво. Може би веднага ще може да заведе Сторм на шивачка. Тя няма никакви дрехи. Истински срам.

Брет вдигна чашата си в мълчаливо съгласие. Точно в този момент се чу глас и разкошният, чист смях на Сторм прокънтя някъде наблизо. Брет погледна към вратата с внезапен интерес и видя Дерек Браг. Зад гърба му се появи и дъщеря му.