— Не. Годеникът ми всъщност беше най-добрият приятел на Дерек, както и негов кръвен брат. Но Джон беше пострадал, затова прати Дерек, който по онова време беше капитан на тексаските рейнджъри, да ме заведе при него. Много беше страшно, Сторм, да те пращат да се жениш за съвсем непознат човек, със съзнанието, че нямаш никакъв контрол над живота си и че вече не можеш да се върнеш вкъщи. — Миранда поспря, за да даде възможност на Сторм да обмисли думите й.

— И какво стана? — попита момичето. — Ако си била сгодена за татковия най-добър приятел, когато си го срещнала…

Миранда се усмихна при спомена.

— Това е друга история, миличка, а тя е дълга. Може би някой път ще ти я разкажа.

Сторм изучаваше коленете си.

— Ти отиваш при братовчед ми само на гости.

Сторм прехапа устни.

— Надявам се.

Миранда засия и я гушна.

— Няма защо да се страхуваш. Всъщност няма да се изненадам, ако прекараш най-хубавите месеци в живота си.

— Не се страхувам — каза Сторм. Но се страхуваше.

1

Сан Франциско, 1859 г.

Брет седна до голямото, облицовано с кожа махагоново бюро, съсредоточено смръщен, гримаса, в която се долавяха оттенъци на лошо настроение. Заразгръща страниците на огромната счетоводна книга. По дяволите. Трябваше да предвиди. За пръв път правеше грешка в преценката си за даден човек, и дано да беше за последен. Вече разгневен, той тръшна книгата и се изправи в пълния си ръст от метър и деветдесет. Нервно закрачи към прозореца и се загледа ядосано навън към улица Стоктън. Нямаше да позволи кражбата на секретаря му да му провали деня. Лека усмивка плъзна по сурово изсеченото му лице. Не че ставаше сантиментален само защото имаше рожден ден. Но… е, може би ставаше. Днес навършваше двайсет и шест и имаше всичко, което бе желал. Усмивката му стана по-широка.