Нямаше смисъл да продължава да се излежава. Сторм умираше от желание да препусне с Демон през плажа, докато не оставеше Сан Франциско и всичките му обитатели далеч, далеч зад себе си. Но се беше успала и не искаше скучната, безмълвна компания на Барт; ужасяваше я и мисълта да язди заедно с някой от вчерашното парти. Но докога можеше да се крие така?

Обу бричовете си от еленова кожа. По дяволите всички изящни дрешки! Те не й подхождаха, това беше повече от ясно. Сплете косата си и слезе на долния етаж, без да обръща внимание на мълчаливото неодобрение на иконома Барт и прислужницата. Поне храната беше нещо, което още й доставяше удоволствие. Изяде три яйца, една малка пържола, пресен хляб и пържени картофи и като капак на всичко това — парче пъпеш. Почувства се приятно натъпкана.

— Госпожа Фърлейн е тук, госпожице — обяви Барт от вратата.

— О, няма нужда от тези формалности — извика Марси, подминавайки го забързано. Изгледа учудено облеклото на Сторм, но се усмихна и я целуна по бузата.

— Добро утро, мила. Добре ли спа? Като я гледаше, на Сторм й се приплака.

— Не съвсем — промърмори тя. Марси седна до нея и положи длан върху нейната.

— Как се чувстваш?

— Добре — поне физически. Сапфирено-сините очи срещнаха небесносините.

— Един малък припадък нищо не означава. Нито си първата жена, която припада, нито ще си последната.

Сторм усети изпълващата очите й влага.

— Не искам да виждам вече когото и да било от тези хора. Никога вече!

— Сторм…

— Не. Всички те знаят, че аз съм само… само едно селско теле. Настъпих онзи човек два пъти, докато танцувахме, почти се стоварих по лице и половината зала го видя, а и как ненавиждам тези обувки! След това пък трябваше и да припадна! И то дори не по своя вина! А заради онзи Д’Аршан!