Не беше лошо като за син на проститутка.

Не беше лошо за копелето на един калифорниец.

Д’Аршан не приличаше на майка си, която беше французойка, дребна, с лешникови коси и сини очи. Напротив, беше почти пълно копие на баща си, дон Фелипе Монтеро — висок, широкоплещест, силен, брутално красив. И тъмен, много тъмен, с почти черни очи, в които трудно се откриваше мекота, и с къса, чуплива черна коса.

Последния път, когато Брет видя баща си той вече посивяваше по слепоочията — при този спомен мъжът се стегна и гняв нахлу в сърцето му. Една сцена премина през съзнанието му, той се опита да я прогони, но не успя.

— Тръгвам си, татко — беше казал шестнайсетгодишният Брет, очаквайки безмълвно баща си да го спре.

Красивият, строен мъж беше останал безизразен.

— И къде ще идеш?

Брет си забрани да страда. Какъв глупак беше някога. Баща му така и не го прие, той си остана копеле в имението, като застраховка, в случай че не се родят други наследници. Сега вече нямаха нужда от него. Когато чу бебето на новата жена на дон Фелипе да проплаква, на него също се бе доплакало. Но вместо това лицето му беше останало също тъй студено и безстрастно, както и това на дона.

— Отивам в Сътърс Форт — бе отговорил той тогава.

— О, злато — каза дон Фелипе. Беше 1849 година.

— Да, сър. — Едва бе отцедил тези думи от гърлото си.

Донът му даде един чистокръвен арабски жребец и няколкостотин песос. Още същия ден Брет бе отпътувал, без повече да се обърне назад.

Без да осъзнава какво прави, мъжът притискаше юмрук о стъклото на прозореца. Твърдите черти на лицето му оставаха въпреки това хладни.

— Било, каквото било — изръмжа той гласно. — За бога, старият кучи син е мъртъв. Чудесно! Прекрасно! Не се нуждая от него. Имам онова, което желая — успех, уважение… всичко.

Отвън долетя силен трясък от счупено стъкло. Брет замръзна, вслуша се, но не помръдна от просторния си, елегантен кабинет.