— Да, — отговарям и някакво лошо предчувствие се прокрадва към мен като враждебен индианец.

— Да се надяваме, ново посещение! Много бих се радвал!

Иде ми да халосам чаровно ухиления пивовар с бойния си удар, ама не се намираме в Дивия Запад, а в кабинета ми. Пък и той с такова искрено удоволствие потрива ръце, дето ще се запознае у дома ми с един от моите читатели, че не мога да му се разсърдя. Предчувствието не ме е излъгало. Камериерката идва да пита дали моят винопродавец може да влезе. Той е ревностен читател на произведенията ми и като такъв се чувства задължен зимникът ми да съдържа само «не кръщавано винце». Весел бонвиван и той като всеки свой колега прави много добра далавера и твърде рядко на някой смъртен провървява да седи половин час заедно с него, без да направи поръчка. Поздравявам го радушно, защото ме осенява една пъклена мисъл. Този жрец на Бакхус

— Този хор вероятно ще поръча буре «Нирщайнер» или «Йозефсхьофер».

— Наистина ли? — прозвучава бързият, ревностен въпрос. — В такъв случай няма повече да ви досаждам. Какво възнамерява да прави сега човекът?

— Канеше се да изпие някъде чаша пилзенско?

— Бира? И през ум не ми минава! Ще го замъкна с мен, и то незабавно! Не идвайте, моля! Не бих желал вашето присъствие да го отклони. Не ми се сърдете и сбогом за днес!

Две минути по-късно виждам надхитрените да се измъкват долу през портата и да поемат под ръка по пътя за Шайдинг. Убеден съм, че двамата утре пак ще дойдат при мен, за да ми съобщят, че Гамбринус още не си е заминал, понеже Бакхус много му харесал. Постигнал съм коварната си цел и сега мога отново да отида в трапезарията.

Не всеки път ми се удава да се освободя толкова бързо и трайно от моите посетители. Неотдавна ме посети един унгарски професор — само за два часа.