Само че ни липсват още четирийсет хиляди марки, които Вие сигурно имате на разположение. Енорията не може да достави парите, твърде бедна е.» Хмм! Четирийсет хиляди марки. Малко множко е. Съмнявам се дали доходите ми през тази година ще покрият недостигащата сума. Неприятна работа! А не знам дали мога да се обърна с такава голяма сума и към богатите си английски приятели. Как да постъпя? Енорията напълно естествено трябва да си има своята църква! Изпадам в дълбок размисъл… Еврика! Открих! В близко време трябва и бездруго да «отскоча» до Америка, където след смъртта на Винету рядко се мяркам. А там в Скалистите планини знам достатъчно дупки, в които трябва само ръка да мушна, за да я извадя пълна с нъгитс. Да, така ще направя. И с това ще оправя две неща. Ще отида при моите апачи, които копнеят за мен, и ще помогна на енорията, която единствено чрез мен може да се снабди с необходимата църква.

Привършвам с прегледа на писмата и се нахвърлям с пламенно усърдие отново на работата. Половин час пиша и ето че чувам на улицата няколкократно да се споменава моето име. Излизам на балкона и скрит зад цветята, поглеждам надолу. Там стоят четири малки обесника, зяпат любвеобилно вилата и си подхвърлят уж тихо, но много ясно доловимите забележки:

— Да, бе, да! Не са ни ментосали! Скиваш ли големите златни букви там горе бе, тъпак, а? Казва се вила «Шетърхенд». Значи сме на самото място! Сега можеш да звъннеш!

— Нее, аз не!

— И що не?

— Шубе ме е!

— Дрън-дрън! Нямам да те ухапе! Нали си чел колко готин тип е!

— Ама ако баш днес е в кофти настроение…!

— Че що пък баш днес? Ти само дръпни, натисни копчето! Веднага ще скиваш, че е електрически!

— Нее, не натискам!

— Добре де, натисни тогава ти, Август!

— И аз няма! Чуй, ами ако се пищиса! По-хубаво да си вървим вкъщи!

— Емил, ти?

— Нее, така ме е бъз!

— Ей, знайте ли к’во ще направим? Теглим жребий и на който се падне, той ще натисне копчето, ама здравата, та да го чуем!