Теглят жребий с кибритени клечки и после бутат избраника към «копчето». Звънецът издрънква и те се разпиляват уплашено. Връщам се обратно в стаята и скоро ми долагат за четиримата. Те са химически работници. Работодателят им днес празнува рождения си ден. Не работят и породеното от това празнично настроение им дава куража да посетят автора на любимите си книги. Аз естествено отреждам да ги пуснат. Те застават при вратата един до друг като тръби на орган, вторачват се с широко отворени очи в сбирката ми от другоземни предмети и от страх не смеят да проговорят. Но моето дружелюбие не пропуска своето въздействие и скоро най-сърцатият от тях ми обяснява:

— Всъщност ние четиримата сме нещо като депутация. Вас ви чете цялата фабрика, макар и само от библиотеката. Всички ви обичаме и големите предпочитат да останат с вашите книги, отколкото да идат в гостилницата.

Показвам им всичко, заслужаващо да се види, ощастливявам ги с по чаша вино по случай рождения ден и ги освобождавам с поздрав до работодателя и техните колеги. Те си тръгват горди като испанци, а когато вратата е заключена след тях, чувам да произнасят присъдата ми:

— Ей, не беше ли много радушен? Все едно един от нас! Не изглежда горд, ама хич!

— Нее, говори с нас, като че сме били с него в Америка и Египет. Много ми хареса, много, това ще ви кажа!

— Ами тия готини неща, дето ги има, екстра! Дошубя ме, когато дивият бизон така ме кириза! Ами койотът и леопардът! Лъвът! И даже вино ни викна! Ей, да вървим да разправим всичко, че да не го забравим! Другите ще се скъсат от яд, че не са го видели. Ама така си е, като не го е страх човек! Сега те нищо не видяха.

След като си заминават, аз се отправям отново към моята работа с приятната надежда, че вече до вечерта няма да бъда обезпокояван. И тъкмо подхващам, отново се звъни. Уж не ме е грижа, но оставям перото настрана и се ослушвам.