Той влиза по много вежлив начин. Предлагам му стол и констатирам при отдалата ми се възможност, че ботушите му са малко зяпнали, а останалото покритие на тялото се намира в едно доста «несъдебно» излиняло състояние. Човекът освен това недвусмислено ухае на грапа, която е успял да гаврътне още в този ранен утринен час.
На подканата, залегнала в погледа ми, той се отдава с изключителна словоохотливост. Разказва ми как «любовта към перото» го принуждава да се откаже от многообещаващата съдийска кариера, за да стане журналист. Един вътрешен, непреодолим порив го е насочил към критиката и ето как станал по тази професия сътрудник на най-значителните немски вестници. За жалост обаче критиката заплаща под всякаква критика, а и било съвсем неизбежно да си спечели влиятелни врагове. Тези две обстоятелства, съчетани с третото, че тъкмо геният е най-често непризнат и най-много преследван, го лишили от всяка служба. С извинение известява как това пробило такава голяма дупка в кесията му, че преди няколко дни през нея се измушил и последният пфениг. Бил на път от Берлин за Виена, а жена му седяла с двете деца в една гостилница на Дрезден, пазена от келнерите за неплатена тридневна сметка. Една обиколка на дрезденските журналисти не довела до нищо и сега бях единствената му спасителна котва.
— От колко се нуждаете? — запитвам с намерението да съкратя работата.
— Кръгло сто и петдесет марки.
— Действително бих го нарекъл кръгло! Имахте право наистина, като окачествихте пред моето момиче работата като важна и неотложна. Но тя е важна и неотложна единствено за вас, за мен — не. На един гений, както се охарактеризирахте, подаяния аз не бива да давам. Но ще ви предоставя възможност да спечелите споменатата сума при мен за кратко време, като изготвите нов каталог на моята библиотека.