— Децата са нашият кръст и нашата тиха радост — разглаголствува се през това време дамата. — Не можете да си представите колко нерви са необходими, за да се опази едно дете! Например вчера — не, това е ужасно! — някакъв хулиган едва не събори Нюнсик. Направо на улицата! Щях да му издера очите на този мръсник… И какво прави нашата полиция, питам аз? Какво? Защо не ги изпоарестуват тези дългокоси хаймани? Тези безделници, които съвсем са се измързеливили, получавайки нашите обезщетения за безработицата!

— Мадам — изведнъж мустакатият се обърна към нея и твърдо колосаната му яка сякаш изскърца от напрежение. — Предупредиха ни, мадам, че разговорите в чакалнята пречат на лекарите.

Дамата почервеня от обида и величествено млъкна.

В помещението се сгъсти напрегната тишина.

Леко изскърцване на вратата накара Исмен да трепне.

Беше Нюнсик. Не се забелязваше операцията да й е причинила някакво неудобство. С радостен писък тя се стрелна като куршум през стаята и веднага се озова в разточителните обятия на майка си, която внезапно се беше превърнала в обикновена квачка, суетяща се край загубеното и отново намерено пиленце.

— Аз бях добро дете, пък ти ми дай новата кукла! И сладолед!…

— Следващият! — разнесе се от открехнатата врата.

Мустакатият се изправи като на шарнири, неумело притисна към себе си момчето, отдръпна се.

— Е, върви…

И докато то вървеше, едва местейки крака, мустакатият все гледаше след него. Вратата се затвори зад момчето. Мустакатият се обърна, за миг очите му се срещнаха с очите на Исмен и той едва не извика — такава вълча, безнадеждна мъка имаше в тях.

Мустакатият мълниеносно скри погледа си, закашля се и седна, без да поглежда настрани.