Та той е знаел! Подът се разклати под Исмен. Мустакатият безспорно знаеше. Може би и дамата е знаела?! Всички те знаят всичко? И са дошли, знаейки какво очаква децата им, какво очаква тях самите, и въпреки всичко са дошли! Убедени, че така трябва. Убедени, че нищо не може да се измени. Сковани от страх, разпалени от вяра, са дошли! Носещи маски на лицата си, са дошли!

— Хм… — каза мустакатият.

Исмен с надежда вдигна глава. Дамата си беше отишла, те бяха сами, сами…

Но нищо не се случи. Мустакатият седеше, строго изправен, като паметник на самия себе си. Ако сега лицето му изразяваше нещо, то това беше дълг и смирение.

Исмен наведе глава. Нелепа беше надеждата му, че тук, където по ъглите сигурно са скрити микрофони, ще бъдат произнесени някакви думи. Пък и нужни ли са въобще сега?

Стана. Въздухът притискаше гръдния му кош като надгробна плоча. Пластмасата заглушаваше шума от крачките му и на Исмен се стори, че звуците на външния свят са се отдалечили и той е останал сам, сам сред мълчание и светлина.

— Татко, седни до мене…

Исмен бързо се обърна. Имаше странното усещане, че гледа сина си някъде отдалеч и че го вижда за последен път. Изплашен седна, прекара длан по меката, топла и миришеща на нещо близко и свое коса на сина си, а той гальовно потри буза в рамото му. Остра като кинжал ненавист прониза сърцето на Исмен. Мръсници, мръсници, какви мръсници! Да стъпчат себеподобните си, да превърнат живота в кошмар — и всичко това само за да запазят властта си, парите си, печалбите си, „сладкия си живот“, само заради това! Те биха оперирали и възрастните, ако нямаше пречка — науката още не е достигнала… Алчност, понесла черен кръст! Не им стигна паякообразната свастика!

Исмен изпита горчива и отмъстителна радост от мисълта, че в крайна сметка това престъпление ще погуби самите престъпници. Стадото, естествено, не е способно на възмущение. Но не е способно и на творчество — само личността е в състояние да създаде новото. Много скоро страната им ще бъде изпреварена и в науката, и в икономиката, и в културата, да не говорим за морала. И тогава — крах! — ще ги смачкат като орехова черупка. Ще загинат и тези, които в своето безгранично скудоумие се захванаха с всичко това. „Аз също ще загина — помисли Исмен. — Може би дори преди тях. Нека!“