След известно време на хоризонта видяхме да изплуват най-напред короните, а после и високите стройни стволи на финикови палми. Доскоро равнинната местност стана хълмиста, доколкото там може да става дума за хълмове. Та покрай тези възвишения в сянката на палмите се проточваха няколко редици шатри. Тук-там имаше дори кирпичени къщурки, които навярно представляваха самото село. Те бяха разположени по бреговете на сега безводната, съвършено пресъхнала Уади, чието корито на места бе така изровено и насечено, че изглежда в определено годишно време тук не само имаше вода, ами и истински наводнения.

Когато се приближихме на около хиляда крачки от селото, неочаквано нашият водач взе да шиба с пръчката своята хеджина така, че животното бързо се втурна напред.

— Ефенди, тоя ни крои нещо! — обади се Али. — Няма ли да препуснем подир него?

— Не. — отговорих аз и продължих да яздя в същия бавен ход.

— Но онова, което е намислил, не може да е нещо хубаво. Ти знаеш, че Аллах ме е надарил със способностите на голям познавач на хората. Успях да надникна в най-закътаните кътчета от сърцето на този Тахаф. Там е съвсем черно, а лицето му е като на някой Абу Хосеин

— Нито ще има смисъл, нито успех.

— Олеле, ефенди, колко ти е трудно да поразмислиш! Там, където съществува някакъв смисъл, там има и успех, а където има успех, там винаги преди това е съществувал и смисъл.