— Можеш ли? О, би ли го направил?

— Мога, но срещу малък подарък.

— Какъв подарък? — попита тя.

Нотката в гласа й накара очите на мъжа да блеснат. Накара тялото му да се напрегне и пръстите му да се заровят дълбоко в нейната топла, червеникава като бренди коса. Накара го да копнее да я притегли под себе си върху тъмната земя.

Но той не го направи. Очевидно тя бе невинна. Най-известният разбойник на Норфък си каза, че все още не е паднал толкова ниско.

— Подарък? Не и брошката ти, разбира се. Едва ли можеш да си позволиш да я изгубиш, тъй като тя също трябва да е на господарката ти.

— Тогава какво искаш от мене? Гласът й го накара да се навъси.

— Нито бижутата ти, нито пък добродетелта ти, малка глупачке. Не похищавам девици.

Тя ококори очи.

— Но всички казват…

— Прекалено много вятърничави жени ми се хвърлят в краката. Те са толкова нетърпеливи да предложат телата си, когато всичко, което искам, е да ги освободя от бижутата им.

— О! Но как разбра, че аз съм? Тоест…

— Девствена ли? По руменината, която обагря лицето ти. Не е сложно за опитен мъж като мен.

В гласа му имаше горчивина и съжаление. Силвър се намръщи.

— Трябва да е голямо изпитание за тебе този див живот, изпълнен с опасности. А пък и по петите ти да се влачат влюбени жени, които само чакат да бъдат прелъстени. Едва ли е много… комфортно.

— Комфортно ли? — изсмя се мъжът. — Тук си права. Уви, тези дни но главния път се е навъдила такава паплач и всички те приписват на мене престъпленията си. Но какво би могло да знае малко създание като тебе за прелъстяване и влюбени жени?

Силвър сви рамене.

— О, не чак толкова много. Като прислужница на Сейнт Клеър си живея много тихичко.

— Радвам се да го чуя, Слънчев лъч.

Силвър онемя от нежността в гласа му. Изведнъж се почувства замаяна. Кръвта й се втурна лудешки из вените, гореща, после студена. Никога преди не се бе чувствала по този начин в присъствието на мъж.