— Защо ме наричаш Слънчев лъч?

Блакууд я огледа внимателно.

— Защото около теб има някакъв блясък, честност, каквато не съм виждал често.

Силвър разбра за намерението му да я целуне още преди да го стори. Но не помръдна, нито извика, както беше редно.

— Не — прошепна тя. — Не би трябвало дори да си помисля за…

Очите му заблестяха.

— Всичко това е вярно, малката. Не би трябвало. Но е твърде късно за бягство. Прекалено късно.

И той притисна устни към нейните. Тя затвори очи и сякаш започна да потъва точно както я бе предупреждавала дойката.

А когато устните му се разтвориха, Силвър престана да мисли… Устните му станаха по-настойчиви и уверени.

Изведнъж мъжът се дръпна.

— Мисля, че е напълно достатъчно, малката.

— Трябва да си много добър в това нещо — каза Силвър.

— Какво имаш предвид?

— Е, прелъстяването на невинни жени, разбира се. Всички в Кингсдън Крос говорят за подвизите ти.

— Наистина ли?

Силвър го зяпаше, хапейки устни.

— Не трябва да ми се доверяваш, защото те грози опасност. Не, не мисли за мен и недей да си мечтаеш да ме промениш. Никой никога няма да погледне под тази маска. А да ме допуснеш в сърцето си би било много по-опасно, отколкото можеш да си представиш.

— Та аз дори повече няма да те видя.

Блакууд кимна мрачно.

— Това ще е най-мъдрото решение. По-добре да тръгваш. Онези главорези сигурно са открили, че не си паднала, както се надяваха.

Блакууд свирна с уста и жребецът му се понесе в тръс към него, послушно следван от кобилата на Силвър.

— Хо, Диабло! Направил си завоевание тази нощ, така ли?

Красивият жребец изпръхтя и взе да рие земята.

Силвър застана до кобилата си, обзета от желание да си отиде, да бъде в безопасност в леглото си, преди този сън да изчезне.

— Позволи ми да ти помогна, малката.

Ръцете му бяха силни. Щеше да усеща допира им дълго след тази нощ.