— Тогава… довиждане.

— Може би, Слънчев лъч. А може би трябва да си кажем само Бог да е с теб и бон воаяж.

Силвър се сепна, усетила отново чуждия акцент.

— Бог да е с теб, тогава. И благодаря — добави тя.

— Благодаря? За целувката ли?

Лицето на Силвър пламна.

— Имам предвид останалото. Благодаря ти, че ме спаси от онези мъже.

— Бъди по-внимателна за в бъдеще. С такива мъже не може да се играе.

Гърлото й се стегна от суровата загриженост в гласа на Блакууд. Усещането беше чудесно и опасно.

— Трябва да тръгвам — каза тя и бързо обърна коня си.

Да, наистина трябваше да тръгва. Преди да е започнала да задава въпроси.

Защото на Силвър й беше ясно, че никога вече не трябва да го види. Беше прекалено опасно. И без това вече бе замаяна от магията му.

Блакууд се метна грациозно на коня си.

— Ще проверя пътя. Изчакай, докато чуеш повикването ми — каза той и издаде пронизителен писък на керкенез. — Това ще значи, че всичко е наред.

— Защо? Защо искаш да ми помогнеш?

Очите му се впиха в лицето й.

— Защо ли? Защото така ми харесва, малката. Не че това ще продължи. Когато настъпи утрото, не разчитай на щедростта ми. Ще бъда безмилостен и зъл.

— Не ти вярвам — отвърна Силвър с ярост в гласа.

— Не знам защо, но това не е вярно. Ти не си такъв.

— Не ми обръщай внимание. Чакай тук и не издавай звук. Няма да се бавя.

Той преметна дългата си пелерина и миг по-късно изчезна в мрака.

Силвър се чувстваше странно. Не след дълго писъкът на керкенез оповести безопасността й. Тя се измъкна от прикритието си и препусна.

Когато стигна до главния път, мъжът вече го нямаше.

Зад хълмовете, на половин долина разстояние, трима мъже се взираха в тъмнината. Ядосани, те очакваха да чуят чаткането на копита и да видят уплашено женско лице.

Нищо не откриха.

Значи малката кучка им се беше изплъзнала. Дявол го взел, но за този провал щяха скъпо да си платят.