— Няма значение — изръмжа единият. — Скоро ще я спипаме. Тогава ще вземем от нея всичко, което трябва!
Докато ездачите обръщаха конете си на изток, Силвър Сейнт Клеър вече бе в леглото си. Саксия с лавандула разнасяше ухание из въздуха, а луната изливаше светлината си върху лъснатия под в стаята й.
На следващия ден трябваше да подрязва растенията и да засажда пръчките. Трябваше да проверява ароматните масла и да изпълнява поръчки. И трябваше някак си да намери още семена, за да замени тези, които изгуби в пустошта.
Но Силвър не мислеше за нито едно от тези неща. Тя мислеше за един мъж с блестящи кехлибарени очи.
Мъж с устни, които я караха да се чувства замаяна и сладостно безразсъдна…
ВТОРА ГЛАВА
— Госпожице Силвър, съжалявам, че ви безпокоя, но…
— Не сега, Тинкър.
Силвър Сейнт Клеър изглеждаше елегантна в износените бричове и бялата батистена риза. Вятърът развяваше великолепната й коса изпод сламената шапка. След нощ на тревожни сънища, усиленият труд й бе помогнал да се почувства по-спокойна.
Но споменът за двете блестящи кехлибарени очи още не бе изчезнал.
— Знаеш, че трябва да засадя тези храсти, преди да изсъхнат. Още вчера му беше време.
Прислужникът се намръщи.
— Но, Госпожице Силвър…
— Наистина съжалявам, Тинкър — каза тя с раздразнение и се захвана за работа.
Старият прислужник се обърна и се заизкачва нагоре по хълма към хубавата къща, която служеше за работно помещение на фермата Лавендър Клоуз и за жилище на семейство Сейнт Клеър. Онзи противен сър Чарлз Мнлбанк отново се бе домъкнал да търси госпожица Силвър. Напоследък доста често й досаждаше. Но Тинкър знаеше, че когато госпожица Силвър се хванеше за робата, никакви приказки няма да помогнат.
Два часа по-късно Силвър бе приключила с едната редица храсти. Гърбът я болеше, бузите й бяха зачервени. Когато се измъкна изпод растенията, косата й беше пълна с нежни пурпурни пъпки.