Тя се отпусна на колене и огледа добре прекопаната земя. След смъртта на баща й преди две години спасяването на фермата Лавендър Клоуз беше почти всичко, което имаше значение за нея.

Въздишайки, Силвър върза косата си на опашка и изчезна в следващата редица. Когато от хълма зад гърба й се понесе облак прах, тя дори не погледна.

— Съжалявам, Тинкър, но имам да довърша още две редици. Ако все още желаеш да ми говориш, ще се радвам ако…

— Сил?

Гласът бе тих и колеблив.

— Нямах намерение да те безпокоя, но наистина си мисля, че това може да е от полза.

— Брам?

— Силвър се показа на секундата с раздърпана риза и напрашени бузи. Като видя дванадесетгодишния си брат, лицето й се озари от усмивка.

— Да не би да е време за обяд?

— Време беше преди цял час, Сил — каза Брандън Сейнт Клеър, който стоеше нетърпеливо сред лавандулата. Панталоните му бяха потънали в прах, а единият ръкав на жакета му беше скъсан, но той изглеждаше щастлив. — Ти беше толкова заета, че не исках Тинкър да те безпокои. Но, Сил, погледни това. — Той измъкна от джоба си цяло снопче смачкани растения. — Изучавам ги цяла сутрин и мисля, че накрая разбрах какво не им е наред.

Силвър погледна с обич брат си.

— И какво може да е то, малко генийче?

— Изобщо не съм гений, Сил. Просто имам подход към растенията.

— Подход, а? — нежно го смъмри Силвър. — Така ли се казва, когато човек може да накара стеблата да оживеят за една нощ или да ускори цъфтежа почти с две седмици. Аз наричам това чудо, а не подход.

Брам замълча, после тихо каза:

— Сил, понякога не се ли чувстваш самотна тук? Не искаш ли някой ден да си имаш собствен дом и семейство?

Силвър сведе глава.

— Ти и Тинкър сте моето семейство, Брам. Какво повече бих могла да искам?

Пръстите на Брам доверчиво се плъзнаха в ръката на сестра му.