— Щеше ми се да имаш повече хубави неща. И повече места, където да ги носиш — сериозно каза брат й. — И Тинкър, и аз го искаме.

— Да, ама аз не го искам. Нямаше да знам как да нося красива рокля и бижута, дори и да ги имах. Много по-щастлива съм си в ризата и бричовете.

— Така ли е? Честно?

— Разбира се. А сега върви, защото трябва да свърша някои неща тук.

Силвър наблюдаваше как Брам се отдалечава към покритата с глицинии къща в края на алеята.

Тя въздъхна, погълната от спомени. Натрапчиво сладки, те й напомниха какви бяха нещата, когато Лавендър Клоуз беше щастливо място, огласяно от смях.

Преди смъртта на родителите й.

Преди да умре Джесика. Преди сър Чарлз Милбанк да започне да души наоколо и да я притеснява.

Спомни си за перлената огърлица, която баща й беше дал на майка й и за ръчно изрисуваното ветрило от инкрустирана слонова кост, за което той бе казал, че е дошло чак от Китай.

Тях ги нямаше сега.

И нищо нямаше да ги върне.

Силвър прогони болезнените спомени. И без това нямаше време за перлени огърлици и ветрила от слонова кост. Преди да се стъмни, имаше да плеви лехи с лавандула и да подрязва още дузина рози.

ТРЕТА ГЛАВА

Над долината се стелеше мъгла, когато те внезапно изникнаха иззад гъсто насадените брястове, бележещи границата на розовите насаждения. Бяха четирима, всички облечени в мръсни работни панталони.

Силвър присви очи, опитвайки се да ги види по-ясно.

Мъжът начело беше висок над шест фута. Тя бързо се обърна, но останалите трима вече я чакаха, тъмни силуети на фона на пурпурните цветни пъпки.

— Какво искате? — попита Силвър, като се опитваше да овладее гласа си.

— Да искаме, а? — отвърна груб глас зад импровизирана маска. — Е, не много. Само тебе, госпожичке.

Силвър понечи да избяга, но те бяха твърде близо и твърде много. Можеше да извика, но Тинкър никога нямаше да я чуе. Дявол го взел, защо не ги видя по-рано?Дали това не беше работа на сър Чарлз?