„Не поглеждай в очите му! Един поглед в тези демонски очи от запален кехлибар и си изгубена, момичето ми. Да, той е толкова хубав, колкото и безчестен, този син на дявола!“

Но всичко това бяха празни суеверия. Сега я държеше тяло от плът и кръв.

А плътта и кръвта можеха да бъдат усмирени — или поне ранени.

Тя пъхна ръка в маншета си, измъкна пистолета и се прицели в черната маска.

— Свали ме долу, звяр такъв, или ще опиташ вкуса на барута ми!

Устните на разбойника се разтеглиха в усмивка.

— Май съм заловил фурия, а?

Плътният глас погали Силвър като димните торфени огньове, които горяха тук през студените есенни нощи.

Той беше груб и нежен. Тя не можа да не потръпне.

— Кой се осмелява да нахлува във владенията ми посред нощ?

— Няма да отговоря. Не и на тебе! — отвърна Силвър.

— Не, така ли? Дори няма да ми кажеш името си, красавице?

— Нямаш право да произнасяш името ми, престъпнико!

Ездачът отметна глава назад и се засмя.

— Значи славата на Черния лорд върви и пред него, така ли!

— Достатъчно! Репутацията ти е добре известна, престъпнико. Сега махни ръцете си от мен или ще изпратя куршум в ухиленото ти лице!

Разбойникът накара коня си да премине в тръс. Все още усмихнат, той се изтегли назад на седлото, дръпна Силвър към себе си.

— Пусни ме! Кълна се, че иначе ще те застрелям!

— И къде смяташ да се прицелиш, красавице? Във върха на носа ми? Между веждите? Или целта ти е окото ми?

Разбойникът й се подиграваше!

Всички й се бяха подигравали, когато преди две години, след като баща й почина, настоя да се грижи за лавандуловата ферма. Първо алчният й зет, сър Чарлз Милбанк се бе опитал да измъкне земята от контрола й, но условията в завещанието на Уилям Сейнт Клеър бяха ясни: Силвър щеше да управлява Лавендър Клоуз, докато брат й, Брандън достигнеше пълнолетие.

И Силвър бе показала на всички, че грешат — всяка година реколтата беше чудесна.