Силвър погледна треперещата си ръка. Той беше прав, разбира се.

— О, мътните да го вземат!

Ала разбойникът, който бе заставал лице в лице със смъртта, изведнъж замръзна. Пръстите му се стегнаха около талията на Силвър.

— Мълчи!

— Защо изобщо трябва да ти се подчинявам?

— Мълчи, казах!

Черния лорд обърна коня и заоглежда пътя, който блестеше под бледата лунна светлина.

И тогава Силвър чу чаткането на конски копита, които бързо се приближаваха.

Пистолетът бе измъкнат от ръката й за толкова кратко време, че тя едва успя да мигне. Опита се да си го вземе само за да почувства една твърда ръка върху устата си.

— Тихо сега, любима. Изглежда, че за втори път през тази нощ някой си позволява да броди из владенията ми. И бих те посъветвал да не мърдаш. Твърде прелестна си и е възможно да не те е грижа за последствията.

Силвър ахна, като почувства, че бедрото му притиска нейното.

Не го гледай, повтаряше си Силвър трескаво. Не поглеждай в очите му!

Но беше твърде късно. Тя се обърна. Беше изгубена.

Тези странни, пронизващи очи…

Докато потъваше в дълбините им, Силвър усети как сърцето й се блъска в гърдите.

Блясък сред сянка. Не беше това, което бе очаквала.

Топлина заля лицето й. Нощта се превърна в мистерия, в буря и ярост.

Пълните устни на разбойника се извиха във веща усмивка.

— Гибелна грешка, малката. Ти ме погледна в очите и това те прави моя. Тъй като всичко е вярно, моя красавице, всяка мрачна история и безмилостно деяние, в които ме обвиняват. Лорд Блакууд е извършил всички тези неща, уверявам те, така че не си и помисляй да си играеш с мен.

И сякаш за да потвърди думите си, мъжът плъзна ръце към талията й.

Миг по-късно иззад дърветата изскочиха трима ездачи. Лицата им бяха прикрити с тъмни кърпи и всеки един размахваше пистолет.

— Проклятие, къде изчезна момичето? Бих се заклел, че…