Бе чиста лудост да преследвам тази шантава идея. И въпреки това не можех да се спра, продължавах да чопля раната.

И ето че по една немислима случайност една късна вечер, в един проливен дъжд, когато водостоците бълбукаха и по шапката ми падаха по милион капки в секунда, насред нощното ми плуване се случи…

Връщах се от един класически филм на Уоли Бийри от трийсетте. Дъвчех последното парче шоколад, когато завих на ъгъла… И жената тикна вързопа в лицето ми и чух познатия вик:

— Бог да ви поживи…!

Млъкна. Обърна се рязко. Побягна.

Защото за миг ме позна. И бебето в ръцете й, със стреснатото мъничко личице и бързите ярки очи, също ме позна! И двамата нададоха нещо като уплашен вик.

Господи, как само можеше да тича тази жена.

Беше набрала цяла пресечка преднина, преди да успея да си поема дъх и да викна:

— Спри, крадло!

Стори ми се подходящо. Бебето бе загадка, която копнеех да разреша. А жената ми я отмъкваше. Така че си беше чиста кражба.

Втурнах се след нея и се развиках:

— Спри! Помощ! Хей, ти!

Тя поддържаше стотина метра преднина в продължение на около половин миля през мостовете на Лифи и накрая по Графтън Стрийт. Накрая стигнах Сейнт Стивън Грийн, но я намерих… празна.

Направо се беше изпарила.

Освен ако, помислих си, докато погледът ми шареше във всички посоки, освен ако не се е вмъкнала в кръчмата „Четирите провинции“…

Влязох.

Бях познал.

Затворих тихо вратата.

Просякинята седеше на бара, надигаше чаша гинес, а бебето цицаше джин вместо кърма.

Изчаках сърцето си да намали темпото, след което седнах на бара.

— Джин „Бомбай“, ако обичате.

От гласа ми бебето трепна, задави се с джина и започна да кашля неистово.