Жената го преобърна и го потупа по гърба. Червеното бебешко лице се обърна към мен — стиснати очи, широко отворена уста. Накрая пристъпът отмина и бузите му леко побеляха.

— Хей, бебе — казах аз.

Настъпи тишина. Всички в бара чакаха.

— Трябва да се обръснеш — довърших.

Бебето заразмахва ръчички в обятията на майка си и нададе силен обиден вик. Прекъснах го съвсем просто.

— Спокойно. Не съм полицай.

Жената се отпусна, сякаш костите й внезапно станаха на овесена каша.

— Пусни ме — каза бебето.

Тя го пусна на пода.

— Дай ми джина.

Тя му подаде чашката.

— Да идем в салона, там можем да говорим на спокойствие. Тръгна напред с някаква мъничка чест, държеше пелените си с една ръка и джина в другата.

Салонът наистина бе празен, както бе казал. Без моя помощ дребосъкът се изкатери на един стол и довърши джина си.

— Ох, Господи, трябва ми още един.

Докато майка му отиваше за втора доза, седнах на масата. Двамата с дребосъка дълго се гледахме.

— Е — рече накрая той, — какво ще кажеш?

— Не знам. Чакам собствените си реакции — отвърнах аз. — Всеки момент мога да избухна или в смях, или в сълзи.

— По-добре смях. Другото не ми понася.

Без да му мисли много, подаде ръка. Стиснах я.

— Казвам се Макгилъхи. По-известен като Отрочето на Макгилъхи. Или Отрок за по-кратко.

— Отрок — повторих аз. — Аз съм Смит.

— Смит? Ама че име, за нищо не става. Но пък Отрок не е ли с десет хиляди левги по-долу? И какво ли ми е тук долу, ще попиташ? А как ли е там горе, така дълъг, строен, дишащ чист въздух? А, но ето го и пиенето ти, същото като моето. Гаврътвай го и слушай.

Жената се върна с чаши и за двама ни. Отпих и я погледнах.

— Вие ли сте майката?

— Сестра ми е — каза дребосъкът. — Мама отдавна си получи наградата — по половин пени на ден през следващите хиляда години, а после никаква милостиня и милион студени лета.