— Сестра? — Сигурно издадох недоверието си, защото тя се извърна и отпи от бирата си.

— Никога не би се сетил, нали? Изглежда десет пъти по-дърта от мен. Но ако зимата не те състари, ще го направи беднотията. В зимата и беднотията е цялата работа. От това време порцеланът се пука. А навремето тя бе най-крехкият порцелан, изпечен в лятната пещ. — Побутна я нежно. — А сега е майка, от трийсет години…

— Трийсет години…!

— Пред „Роял Хайберниън“ ли? Че и повече. И майка ни преди това, баща ни също, че и неговият баща, цялото племе! Откакто съм се родил, преди още да съм изцапал пелените, са ме изкарали на улицата и майка ми викала „Милост“, а светът е глух, безчувствен като камък, сляп и глух. Трийсет години със сестра ми, десет с майка ми. Всеки ден — Отрочето на Макгилъхи пред очите на хората!

— Четирийсет години? — възкликнах аз и довърших джина, за да подсиля логиката си. — Наистина ли си на толкова? И през цялото това време… как?

— Как съм се захванал с тая работа ли? — каза дребосъкът. — Не я захващаш, а се раждаш с нея, както казваме. Девет часа на нощ, никакви почивни дни, никакво работно време, никакви ведомости, предимно прах и влакна от джобовете на богаташите.

— Но аз още не разбирам… — посочих ръста му, формата, лицето.

— И аз никога няма да го разбера — рече отрочето на Макгилъхи. — Дали съм дребосък за мъка на другите? Дали някое джудже е направило жлезите ми? Или някой ме е предупредил да не рискувам и да си остана малък?

— Но едва ли е възможно…

— Възможно ли! И още как! Виж какво. Хиляди пъти съм го чувал и хиляди пъти тате се връщаше от обиколката си, посочваше с пръст люлката и казваше: „Отроче, каквото и да правиш, недей да растеш ни на мускул, ни на коса! Навън е Истинското нещо. Светът. Чу ли ме, Отрок? Навън е Дъблин, над него е Ирландия, а най-отгоре ти се е настанила дебелогъзата Англия. Така че не си струва да мислиш, да се притесняваш, да кроиш планове, да растеш и да се мъчиш да ги сбъднеш.