И излизахме на вечерна обиколка. Тате мъчеше банджото, аз в краката му държах чашата, или пък той танцуваше степ, аз в едната му ръка, инструментът в другата, и двамата пеем фалшиво.
Връщаме се късно — и лягаме четиримата в едно легло като развалени картофи, изхвърлени при минал глад.
А понякога посред нощ тате си няма друга работа, а скача от леглото на студа, тича навън, размахва юмрук към небето, много добре помня, виждал съм го, чувал съм го как предизвиква Бог, Исус да му е на помощ, как викаше — само да ми паднеш в ръцете, перушина ще хвърчи, брадата ти ще оскубя, звездите ще угася и ще затворя за цяла вечност театъра на Сътворението! Чуваш ли ме, Господи, тъпо говедо такова, какво пращаш облаци да ми показват черните си гъзове!?
В отговор небето плачеше и мама също плачеше по цяла нощ.
А на сутринта пак съм навън, този път в нейните ръце, и така минавах от единия на другия, от ден на ден, а тя тъгуваше за милиона жертви от глада през петдесет и първа, а той се прощаваше с четирите милиона, отплавали към Бостън…
После една нощ и тате изчезна. Може да е отплавал на някой побъркан кораб като останалите, за да забрави всички ни. Прощавам му. Горкият се беше побъркал от глад, все искаше да ни даде нещо, а нямаше какво.
А после мама просто изтече в собствените си сълзи, разтвори се, тъй да се каже, като кристална светица, отиде си, преди да се дигне утринната мъгла, земята я прибра, а сестра ми, тогава на дванайсет, за една нощ порасна. А аз ли? Аз станах малък. Всичко бе решено много преди това, разбира се.