Но донякъде си го бях решил от още по-рано. Знаех си го, честна дума! Знаех си, че имам талант за трагически актьор!

Чувах го от всеки порядъчен просяк в Дъблин. Бях на девет дена, а те викаха — ама че просешко бебе е само!

А когато бях на двайсет или трийсет дни, мама стоеше в дъжда пред театъра, артисти и режисьори излизаха и като чуваха келтските ми елегии, те казваха, че трябва да уча за актьор! И че щом порасна, сцената щяла да е моя, ама аз така и не пораснах. А у Шекспир няма роли за отрочета. Може би Пук, какво друго? А междувременно четирийсет дни, петдесет нощи след раждането ми представленията ми се забелязаха навсякъде и просяците почнаха да се надпреварват — дай месото, кожата, душата и гласа за час тук, за час там. Когато беше болна на легло, старата ме даваше за половин ден. И който ме взимаше, не ме връщаше без похвала. „Господи — викаха, — така вика, че ще извади пари и от папската кесия!“

А една неделя сутрин пред катедралата един американски кардинал дойде да послуша концерта, който изнесох при вида на скъпите му фусти и разкошни дрехи. И каза тъй: „Този вик е първият вик на Христос при раждането Му, смесен с ужасния крясък на Луцифер, захвърлен от Рая в огнената нечистотия на Ада!“

Точно това каза скъпият кардинал. А аз? Христос и Дявола в едно, и всичко това в моя вик, наполовина изгубен, наполовина намерен — можеш ли това да си го представиш?

— Не мога — признах си.

— А години по-късно, нали го знаеш онзи чалнатия американски режисьор, дето гонеше бели китове? Първия път, когато ме срещна, погледна ме бързо и… намигна! И извади цяла лира, ама не я даде на сестра ми, а я пъхна в моята мърлява длан, сви я, намигна ми отново и си отиде.

По-късно видях снимката му във вестника, наръгва Белия кит с ужасен харпун, самият той луд колкото си иска. И винаги бях налице, когато минаваше, той ми даваше банкнотата, но аз така и не му намигнах в отговор. Играех нямата роля. И той винаги имаше лира за мен и се гордееше, че не се предавам и не показвам, че знам, че ме е разпознал.