— А вие?

— Аз?…

— Разбираш ли накъде клони? — гневно промърмори Валах. — Сега той, както и ние сме изгнаници. Прокажени. А пък ако всички станат зелени…

— Вие не сте логичен — очилата на Мильонер енергично блеснаха. — Та вие казахте, че аз съм човек — магнитофон. Така да е, аз не се обиждам, не всички могат да бъдат гении. Но нима магнитофонът, и при това зелен, може да реши самичък…

— Той е прав — замислено каза Валах. — Просто вятърът е задухал в друга посока. Извинявайте.

Горд бързо крачеше из стаята.

— Не разбирам — каза той едва чуто. — Нищо не разбирам! Кой е решил това? Съветът на директорите ли?

— Предложението е съгласувано на много високо ниво.

— Как може човек със здрав разум да се откаже от собственото си лице заради каквото и да било, та ако ще да е и най-великолепната машина?! Или самите тези „големи хора“ смятат да се скрият на Антарктида?

— Каквото не знам, не знам. И не мисля. Впрочем, ще си позволя да направя догадката, че те са се съгласили не по своя воля.

— Какво, какво? Кой може да им диктува? Да не би избирателят?

— Животът, драги Горд, животът.

Горд уморено се отпусна в креслото. Поклати глава.

— Глупости, бълнуване, свински сън. Всички зелени?! А, разбрах… Парите. Капиталовложенията, които трябва да се оправдаят. Доходите, които трябва да се приберат, ако ще целият свят да пропадне.

— Отчасти сте прав.

— Отчасти?

— Разбира се. Макар и да съм човек — магнитофон, както току-що ме определихте (по-рано вие, Валах, ме наричахте така зад гърба ми, но аз не се сърдя), нека аз от ваша гледна точка да съм само противен чиновник, но все пак имам някоя и друга мисъл. Искате ли?

— Моля ви, това е любопитно — прихна Валах. — Изречете я.

— За вас аз и преди бях зеленичък. Квакаща жаба.