А дори и да е така… Машината е плод на неговата мисъл. Тя е като бисер, произведен от разумна бисерна мида. И докато съществува тя, ще съществува и той, Горд. Творецът трябва да умре в своето произведение.

Е, стига! Той е все още жив и винаги ще бъде Горд, просто сега е малко поуморен и повечко е пийнал…

Листата под краката му зашумоляха по-силно — Горд ускори крачка. Шосето, където се върна, беше пусто. Вратата на колата беше оставена притворена и вътре светеше самотна светлинка. Горд затвори вратата, запали и включи осветлението. Наоколо като мрачна маса тъмнееше гората, от ниските облаци над пътя се стелеше влага и студ. Във вечерния сумрак колата се стори на Горд остров на топлина и уют; светлината от таблото беше проста, надеждна и ясна.

„Дотук беше, приятелю — Горд с любов поглади гланцовата повърхност на кормилото. — Свърши твоят век. Друга машина ще те замени. Имаш нещо против? Никой обаче не те пита…“

Той запали мотора, привично и радостно усети властта си над машината с двеста конски сили.

„Разкиснал си се — каза сам на себе си, като набираше скорост. — Ти, победителят. Ти изведе човечеството в двадесет и първия век. Ти!… Изпий хапче за сън и не забравяй, че в десет нула — нула ще те чакат много важни личности. Защото ти си направил Машината. Всички да вървят по дяволите!…“

Шосето пееше под колелата, тополите летяха назад, прилични на старци с протегнати към небето ръце. Назад останаха сънните постройки на фермите, където хора спяха, хъркаха, въртяха се. Вятърът на скоростта накъсваше лая на разтревожените кучета, наливаше сила в мускулите. Унилостта отдавна напусна Горд, струваше му се, че земята лети и се върти, подчинявайки се на движението на кормилото му.