Курт имаше да върви най-много още десетина минути и тъкмо възнамеряваше да излезе от един букак на открито, когато долови стъпки и скоро стоеше пред един мъж, който крачеше унесен в мисли. Човекът беше непознат, имаше необикновено висока, плещеста фигура, облечена в дълго палто за път. Курт спря, изгледа го изпитателно отдолу нагоре и произнесе строго:

— Стой! Какво търсиш тук?

Той често бе чувал тоя въпрос от Лудвиг, когато бродеха заедно из гората и срещаха някой непознат или жена, тръгнала за дърва. Вярно, сега Лудвиг отсъстваше, ала този мъж бе непознат, а Курт беше застрелял лисица, следователно мнението му тежеше точно толкова, колкото онова на Лудвиг. Непознатият изпървом погледна учудено малчугана, след което отвърна с добросърдечна усмивка:

— По дяволите, как ме изплаши! Та това си прозвуча, като да си Главния лесничей!

Курт намести лисицата, изпъчи се и отвърна:

— Тук не бъркаш много!

— Охо!

— Да, считай, че те пита самият Главен лесничей. Какво търсиш тук?

Сега усмивката на непознатия беше по-скоро учудена, отколкото добросърдечна. Той отговори:

— Искам да отида до Райнсвалден. Далеч ли е още?

— Не, хей там зад дъбовете. Ще те водя.

— Хубаво. Мога ли да ти нося лисицата?

— Боже опази! Сам ще си я нося! — заяви Курт, поклащайки енергично глава.

— Но тя е тежка.

— За мен не.

— Да, виждам, че наистина си силен. На колко години си? На десет?

— Десет? Ами, и през ум не ми минава. На осем съм!