— Карл! Нима е истина? Сине мой! О, каква изненада!

Той я притисна с дясната ръка до сърцето си, протегна лявата към сестра си и помоли:

— Хелене, сестрице, ела!

— Братко! — просветна от радост лицето на девойката. — Тъкмо говорехме за теб. Каква радост, какво щастие! Но ние смятахме, че си далеч оттук, в Испания!

— Да, аз не ви писах. Исках да ви изненадам, нещо като коледен подарък.

— И напълно успя, скъпи ми, любими синко — произнесе майката.

Междувременно Курт бе продължил пътя си с лисицата и влезе през портата в двора на замъка. Насреща му се зададе икономът на Главния лесничей.

— Охо, падна ви в ръцете, а? — попита той момчето, като забеляза лисицата.

— По-точно падна в моите ръце! — прозвуча гордият, самоуверен отговор.

— В твоите ли? Да, да, виждам! Кой я застреля?

— Старата прислужница! — отговори Курт, като се отправи към входа на замъка с физиономия на оскърбен лорд, изкачи със самочувствие стълбите под погледите на срязания човек и слисаната прислуга и почука на вратата на Главния лесничей.

— Влез! — изръмжа отвътре недоволен глас. Роденщайн още се намираше в настроението, в което го остави полицейският комисар от Великото херцогство Хесен.

Курт влезе, поздрави по военному и каза:

— Ето я юначината, хер хауптман!

Лицето на Главния лесничей тутакси се проясни. Той се надигна, приближи и извика:

— Гледай ти, стар разбойник! Наистина стар, опитен самец! Доста работа е отворил на момчетата.

— Да, на момчетата! — кимна Курт усмихнато. — Действително отвори работа на момчетата, ала не и на мен.

— Не на него! Всички дяволи! Момченце, все пак мисля че е тежичък!

— О, хер хауптман, лесно беше да се носи, а още по-лесно да се застреля.

— Значи ти си го домъкнал чак от гората, малкия? Мътните ги взели тези лентяи! Овесили такъв товар на момчето и кретат насам до него! — разгневи се Роденщайн. — Такова конско ще им тегля, че има да ме помнят!