Пръстите му се разтвориха.

Едва ли разумът би успял да го спаси. Борис не се и опита да мисли. Командваше го само една сила — пълният автоматизъм на тялото, придобит в безброй часове жестоки тренировки. Всъщност в главата му нямаше нищо освен някакво смътно удивление пред собствената сръчност. Първото движение на тялото го обърна надолу и той видя под себе си дълго езеро, разляло се по повърхността на по-долния клон. Още едно извъртане — пред погледа му се мярна звярът, увиснал и с шестте си крайника върху отвесната кора. Сините човешки очи безизразно се вглеждаха подир падащата плячка.

Едва по-късно Борис щеше да разбере, че го е спасило невероятно стечение на обстоятелствата. При нормално разстояние между клоните дори водата не би успяла да смекчи достатъчно падането. Но тук те бяха съвсем близо — деляха ги не повече от тридесет метра. Борис се извъртя по котешки — с крайчеца на окото си забеляза нещо оранжево, летящо подир него, ала вече нямаше време да го разгледа — изпъна тяло и се заби отвесно в гладката повърхност на езерото.

Скокът завърши класически. Замайването от удара не му попречи да опише широка дъга над дъното и с няколко тласъка на краката да изплува нагоре. Докато си поемаше въздух, Борис отново забеляза оранжевото, което бавно потъваше на няколко метра от него, и този път веднага го позна. Това беше костюмът на „Жак“!

Гмурна се отново, с няколко мощни замаха достигна костюма и стисна плътната материя. Докато се издигаше към повърхността на водата, страхът бавно се разсейваше. Вече не беше безпомощен пред чудовищните създания. Оперативният костюм щеше да му помогне.

Като се подаде над водата, Борис отметна мократа коса от челото си и погледна нагоре.