С усилие на волята успя да се откъсне от удивителната гледка. Трябваше да избяга. Ако и петимата започнеха да летят, не би имал никаква надежда да се укрие от тях. С ограничените си човешки възможности едва ли щеше да затрудни лова им. Единствената му надежда беше костюмът.
Разкопча левия горен джоб и въздъхна от облекчение, когато усети под пръстите си плъзгавата повърхност на фолиото. Това парче прозрачна синтетика му осигуряваше най-добрия начин да се измъкне незабелязано от преследвачите си.
Без повече да обръща внимание на петимата неприятели, Борис разгъна фолиото и го омота около главата си, като внимаваше да остави отпред кръгчето, което се различаваше само пипнешком — беше малко по-грапаво от останалата повърхност. По ръба на пластиковия лист беше прокарано тънко шнурче. Стегна го около врата си и задържа дъх. Във въздуха фолиото беше безполезно, по-скоро би го задушило, отколкото да му помогне. Под водата щеше да бъде съвсем друго.
Високо горе, из въздуха се мярна огромна сянка — „Жак“ правеше пробния си полет. Борис потопи глава във водата, изхвърли крака нагоре и се спусна отвесно към дъното.
Тихо съскане изпълни импровизираната качулка. Фолиото, това чудо на органичната химия, усърдно изпълняваше дълга си — с неимоверна скорост пропускаше кислорода в едната посока и изтласкваше въглеродния двуокис в другата. Отвън водата кипеше край гладката повърхност. Това също бе предвидено — навсякъде, освен по кръглото „прозорче“, фолиото имаше още едно покритие с изменено повърхностно напрежение. Грижливо подбраните му свойства създаваха непрекъснати вихри около качулката, за да се осигури постоянен приток на свежа, наситена с кислород вода.