Борис пое дъх. Обемът на качулката не беше достатъчен и фолиото залепна по лицето му, но въпреки това глътката кислород го ободри. От тренировките знаеше, че скоро ще успее да се приспособи към новия ритъм — чести, равномерни вдишвания и издишвания, почти без паузи помежду им.

Течението го влачеше към далечния дънер на Дървото. Дълбочината тук беше около четири метра — твърде малко, за да се скрие в прозрачната вода. Но като проплува малко по-напред, над главата му се плъзнаха зеленикави сенки. Широките листа на някакви водни растения покриваха повърхността, сплитаха се все по-гъсто в спасителна завеса. Борис се провря в плетеницата на дългите корени и бавно запълзя напред. Не виждаше почти нищо, ала това означаваше, че и преследвачите не могат да го видят.

Не знаеше колко време се е промъквал напред из подводния гъсталак. Дробовете му горяха от недостиг на кислород — фолиото се препоръчваше само за извънредни случаи и в никакъв случай не можеше да помогне при тежки физически усилия. Почти заслепен от изтощение, той се издигна нагоре, подаде глава над листата и дръпна шнура на качулката. Свежият, хладен въздух нахлу в гърдите му. През играещите пред погледа му искрици и мътни петна изплуваха очертанията на горния клон.

Наоколо нямаше никой.

Сега трябваше да бърза. С последните остатъци от сили той изпълзя на брега, влачейки след себе си тежкия мокър костюм, и рухна в най-близкия пухен храст.

Рим-Тим-Тука се завъртя на сплъстената постелка и откри, че му е омръзнало да лежи. Дъното на хралупата бе станало кораво и неуютно. Явно бе крайно време да смени пухената настилка. Той полежа още малко време и си представи как ще потъне в мекото топло гнездо от нов пух. Опашката му затреперя от удоволствие. Да, да, крайно време бе за смяна на постелката. Нямаше да му отнеме кой знае колко. Само да отиде до пухения храст…