Зверчето изцвърча сърдито. Пухеният храст! Ами че нали точно заради пухения храст лежеше тук, обидено на целия свят. Не му стигаше вечното съперничество на Жълтоклюн, ами сега и онзи нов досадник! На какво приличаше това? Като че светът е малък, та непременно трябва да идват във владенията на Рим-Тим-Тука.

Но обидата вече бе отслабнала. Зверчето отново си спомни с гордост за неотдавнашната победа над глупавата птица и неволно изпъчи гърди. Ще видят те! Нека само някой посмее отново да го безпокои! Рим-Тим-Тука е на собствена територия и има пълното право да се разхожда по нея, когато му хрумне.

Той решително се надигна, подаде глава от хралупата и се огледа. Всичко изглеждаше спокойно. По полянката не се мяркаше жива душа, само няколко малки среброкрилчета пърхаха над цветята. Нека си пърхат, реши Рим-Тим-Тука. Той не е като някои, дето закачат по-дребните животинки.

Измъкна се навън, спусна се долу и отново закрачи по правата пътечка сред тревата. Мимоходом погледна към ягодовите гъсталаци. Двете черни пера си бяха на мястото и напомняха за великото сражение.

Като се подкрепи набързо с няколко сладки плода, Рим-Тим-Тука продължи през папратите и след малко спря пред пухения храст. Разгърна го боязливо, но от досадника нямаше и следа. Навярно бе избягал, изплашен от злата участ, сполетяла Жълтоклюн.

С опит, придобит от години насам, зверчето се гмурна в мекия пух и започна да прегризва тънките съединителни жилки. Когато привърши, бе успяло да откъсне от храста огромна сива топка. Сега предстоеше най-трудното. Рим-Тим-Тука се отдръпна, засили се и подскочи. Меката пружинираща маса се сви под тялото му, но изпъкна настрани. С дясната лапа зверчето дръпна единия край под корема си, захапа другия и продължи да се бори, докато най-сетне постигна целта си. Всичкият пух бе свит на плътен вързоп притиснат към коремчето му.